Кървяща зима

Тя е бяла и студена. Изтупвам се от снега и се вглеждам дълбоко в нея. Кървяща студенина. Жадувана. Отвътре е тъмна и черна. С горящи червени къдрици. Вана пълна с ягодов сладолед и една крещяща за буря морска сирена. Любовна буря и доза възбуден дъжд.

Камшикът й премина по тялото ми секунда преди да вляза в стаята, а страхът спря за миг блъскането на барабанните удари върху сърцето ми. Отворих вратата на кабинета й и се прехвърлих на друга планета. Място, което посещавах всеки ден. Три винено-червени зимни седмици. Време, през което копнеех за живот. Копнеех, вместо да го изживея. А вероятността да се разделя с красивите си метафори беше огромна и бързо приближаваща.

Протоколното й подканяне "заповядай" ме накара да се почувствам като грозд, хвърлен във врящ казан за ракия. Неяснотата ми носеше надежда. Надежда, че ще живея. Поне още година.

Уви. Участник в лабиринт без изход.


Прочетох истината в погледа й. Болезнена истина. Почувствах се като корабокрушенец, недочакал спасителния екип. Бях победен от изкачването преди началото на експедицията ми до Еверест. Оскърбено зрънце, изсъхнало без да усети превръщането си в горчиво вино.

Усмихна ми се тъжно. С най-лъжливите си гримаси и невярващи в себе си очи. "Може би ще живееш месец или два", прошепна докторката от дъното на слънчевия кабинет. "Приеми го и изживей прекрасно всяки миг, който ти остава" - прободе ме с тъпа дървена стрела. "Няма лекарство, което да може да те спаси" - не ме остави да си поема дъх. Часовете след тези думи се губят от съзнанието ми.

Пиша седнал в ледено кресло, в стая затрупана от преспи сняг. Пиша за зимата, която ме повали. Готова да понесе кръвта ми върху бялата си престилка. Зима, отворила обятията си за душата ми.

Сега излизам объркан. Ще празнувам най-хубавата си Коледа. На теб оставям всички слънчеви утрини и цялата си снежна любов. В чаша горещ шоколад с щипка черен пипер.